Поведение на котките · Ексклузивно

Тя беше готова да се откаже от котката си. Тогава ветеринар и обясни истинската причина защо котките разрушават вещи — и тя няма нищо общо с поведението

Специалист по поведението на котките обяснява истинската биологична причина зад разрушаването и драскането — и защо всичко, което досега сте пробвали, само влошава нещата.

Търсех в три сутринта как да се откажа от котката си.

Ако котката ти дъвче кабели...

Ако се будиш сутринта с надраскани мебели и счупани вещи, които не можеш да обясниш...

Ако някога си шепнеш „не мога повече“, докато вземаш частите от пода, разпръснати посред нощта...

Тъгава трябва да прочетеш какво открих онази нощ.

Защото прекарах седем месеца в къща, която не познавах. И нещото, което накрая спря всичко, не беше нищо, което ми беха поведвало да пробвам.

Тя не винаги винаги.

казвам се Елена. На 54 години съм. Живея сама в малък апартамент заедно с котката си Мила — сива таби, която осинових от приют. Три години преди, след като най-младът ми син се изнесе.

Две години Мила беше най-доброто решение, което съм вземала. Тиха. Нежна. Седяше върху ми във вразки, докато четах, пърчейки толкова силни, че ги усещах в гърдите си. Апартаментът се чувстваше по-малко празен.

Сетне нещо се промени.

Отначало бяха малки неща. Дъвкан зарядник за телефона. Една драскотина по страничната на решото за книги. Не го отдадох важно.

След месец беше всичко.

Кабели. Слушалки. Кабелът на четивната лампа. Углите на мебелите. Краищата на завесите. Пластмасови торби. Хубавите ми обувки.

И тогава се захвана за дивана.

Грижовият ми платнен диван — този, за който съм оспестявала, този, който правеше дневната стая да изглежда като моя. Върнах се вкъщи една следобед и намерих подлакътника — наскързан до влакната. Дълбоки накти през плата. Пъна излизаща. Спрях се и за първи път заплаках.

Нощем винаги беше най-лошо.

Будех се в 2 или 3 сутринта от звук от спадани неща. Намирах я на кухненския плот, където сриваше неща. Веднъж ритна от полицата. Стъпках върху едни черепки на тъмно.

Пробвах всичко.

Горчив спрей върху кабелите — все равно ги дъвкаше.

Повече играчки — играеше пет минути, след това се връщаше при кабелите.

Хранене преди лягане — нулева разлика.

Визита при ветеринар — „Тя е здрава. Някои котки просто са активни.“

Това беше отговорът. „Някои котки просто са активни.“

Седем месеца. Всяка сутрин се чудех какво е разрушила през нощта. Диванът се влошаваше в све. Нови накти всяка седмица. Започнах да го закривам с чаршаф, която тя дърпаше и дъвкаше.

Една сряда нощ — помня си, защото на следващия ден дъщеря ми щеше дойде на гости и не исках да вижда апартамента в това състояние — Мила прегриза зарядника за телефона ми в 2:40 сутринта. Сяднах на кухненския под, държах кабела и гоглих нещо, което се бех избягвала седмици:

„Как да дам котка, която разрушава всичко.“

Какво открих в 4 сутринта, което никой не ми беше казал

Не можах да заспя. Продължавах да чета.

Напуснах форумите. Започнах да чета статии на ветеринарни изследователи. Скучните. Тези с графики и думи, които трябваше да търся.

И в една статия за поведението на домашните котки открих абзац, който ме накара да седна в леглото.

Пишеше, че разрушителното поведение при домашните котки почти никога не е проблем с поведението. Това е затлъчена хищна енергия.

Котките са създадени да ловуват. Да дебне. Да гонят. Да скочат. Да хапят. Да дъвчат. Да късат.

Навън този цикъл се завършва естествено. Всеки ден.

Вътре няма какво да ловат. Енергията се натрупва — особено през нощта. И до сутринта, тя трябва да излезе някъде.

Излиза като разрушаване. Кабели. Мебели. Диванът ти. Обувките ти. Каквото и да е.

Ето, което промени всичко за мен:

Играчките не разрешават проблема. Перата и топчетата покриват само фазата на преследването и прескачането. Нито едно от тях не включва вилиците — фазата на хапане, дъвчене, късане. Тази е фазата, която всъщност освобождава напрежението.

Храненето не разрешава проблема. Защото не е глад. Това е неврологична потребност да използва вилиците така, както би ставал ловът.

Наказанието не разрешава проблема. Защото това не е избор. Това е рефлекс.

Прекарах седем месеца да виня Мила за нещо, за което тя не носеше отговорност.

Как открих Veluna DentaSticks

На следващата сутрин претърсих за нещо — каквото и да е — специално създадено, за да позволи на котката да хапе, дъвче и обработва вилиците намерено.

Повечето продукти за дъвчене бяха от мека гума или евтина пластмаса. Неподходяща текстура. Изследванията специфично казваше, че материалът трябва да оказва съпротивление — като истински пляч — за да задейства пълното хищно освобождаване.

Тогава намерих Veluna Silvervine DentaSticks.

Направени са от истинско серебърно лозе — растение от Азия, на което 80% от котките реагират инстинктивно, дори и тези, които игнорират котешкита. Пръчицата е обвита в естествена сизалова въже, така че текстурата е грапава. Устойчива. Нещо, в което котката наистина може да забоде зъби.

Което ми привлече вниманието: серебърното лозе освобождава природни съединения, наречени иридоиди. Когато котката ги усети, нещо се задейства в мозъка ий. Тя влиза в последователност — опипване, търкане с глава, след което хапе и дъвче с интензивност. След 5 до 10 минути вълнението спада. И котката се успокоява.

Изследователите наричат това „олфакторен превключвател“. Възбуждане. Удовлетворение. Нулиране.

Не успокоително. Не лекарство. Биологично нулиране, което се случва, защото котката най-накрая завърши цикъла, за който тялото й е викало.

Поръчах пакет същата сутрин.

Искам да бъда честна за какво се случи.

Първите два дни — Мила опипа пръчицата. Търкаше глава върху него. Но не дъвкаше истински.

Събота сутрин — чух нwwwwх звук от хала. Не щраскане. Не разрушаване. Дъвчене. Бавно, ритмично, съсредоточено дъвчене.

Влязох вътре. Мила лежаше на пода, държаше пръчицата между предните си лапи и я дъвкаше. Очите й бяха полузатворени.

Дъвка около осем минути. След това спря. Облиза си лапата. Отиде към дивана.

И заспа върху него, вместо да го драска.

Тази нощ — нито един кабел. Нито едно спадано нещо. Нито едно събуждане в 3 сутринта.

Към втората седмица това се превърна в ритуал. Всяка вечер след хранене, Мила отиваше на мястото, където оставям пръчицата. Дъвкаше няколко минути. След това се настаняваше за нощта.

Махнах горчивия спрей от кабелите.

Смъкнах чаршафа от дивана.

Седем месеца хаос. Приключи се за две седмици.

Когато дъщеря ми дойде на гости, веднага забеляза. „Мамо, апартаментът ти е... спокоен“, каза. Изкарах да не заплача — но вече от радост.

Какво казват други стопани на котки

След като споделих изживянето си, получих отзиви от десетки хора хора в същата ситуация:

„Четири месеца дъвкани кабели. Две седмици с пръчиците и тя не е пипнала нито един кабел оттогава.“
— Моника В.

„Ветеринарят ми каза, че бил просто ‘активен котък’. Оказва се, че единствено имаше нужда от нещо за дъвчене, което да не е мебелите ми.“
— Люция Х.

„До вчера бях готова да я отдам. Толкова съм щастлива, че не го направих.“
— Яна К.